Право на ползване

Правото на ползване е ограничено вещно право върху чужда вещ, титулярът (наречен ползвател) на което може да ползва една вещ, съгласно нейното предназначение (usus) и да получава добивите от нея, без да я променя съществено (fructus)^[1]. Поради тези два свои белега, то е познато като usus fructus в римското право, където то се разглежда като вид личен сервитут^[2]. То е било считано за токова и по Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС), приет през 1903 г. и отменен с действащия на територията на България Закон за собствеността (ЗС). По тези причини в по-старата вещноправна литература и законодателство е било обозначавано с термина „плодоползване“, което е буквален превод на римското usus fructus.

Правото на ползване не може да съществува върху потребими вещи, понеже те се употребяват чрез консумацията им^[3]. Право на ползване не може да има и върху съвкупност от вещи (напр., библиотека, стадо животни), тогава се смята, че има учредено самостоятелно право на ползване над всяка отделна вещ от съвкупността (върху всяка книга, всяко животно)^[4]^[5]. Така за всяка вещ ще важат уредените от закона регулации за правото на ползване (вж. по-долу).

Тъй като правото на ползване е ограничено вещно право (известни и като права върху чужда вещ), то не може да се учреди за собственика. Негови титуляри могат да бъдат лице-несобственик или съсобтвеник на вещта. Правото на ползване е неотчуждимо^[6], ненаследимо^[7] и учредено с оглед личността на титуляра му. То е от категорията на правата intuitu personae. По тази причина то се прекратява със смъртта на ползвателя^[7].

Правото на ползване е лично и не може да бъде предостъпвано от ползвателя на трето лице. Ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъци и други такси. Негово задължение е и да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване.

Правото на ползване, както и всички други вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона ^[8].

Учредяването на право на ползва може да е за определен период или безсрочно, както и да е възмездно или безвъзмездно и не може да бъде отчуждавано от ползвателя.

В случай че правото на ползване е учредено безсрочно в ползва на физическо лице, правото се погасява със смъртта на това лице, а в случай че е учредено в полза на юридическо лице, правото се погасява с прекратяване на ЮЛ ^[9].

Учреденото право на ползва се прекратява с изтичавне на периода, за който е учредено, в случай че ползвателят почине /ФЛ/ или бъде прекратен /ЮЛ/, вещта погине, правото на ползване не се упражнява в продължение на 5 години или с решение на съда, в случай че ползвателят, въпреки отправеното му предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено променя вещта ^[10].

До прекратяване на правото на ползване може да се стигне и като се извърши отказ от право на ползване.

Най-често срещана в практиката е хипотеза на учредяване на право на ползване върху недвижим имот- апартамент, къща, гараж, дворно място или друг имот [1]. Доколкото в чл. 18 ЗЗД е установено, че договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт, договорът за учредяване на право на ползване също следва да бъде в нотариална форма. Това правило не следва да се прилага за имотите- частна държавна или общинска собственост, тъй като придобиването и разпореждането с такива имоти се осъществява с договори, които се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота ^[11].

Външни препратки

Закон за собствеността, чл. 56 - 62.

Бележки

↑ Определението е извлечено по анализ на чл. 56 от ЗС
↑ Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261
↑ Така Венедиков, П. - Ново вещно право, С., 1999, с. 133, Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261, Боянов Г. - Вещно право, С., 2009, с. 261
↑ Петров, Вл., М. Марков – Вещно право, С., 2011, с. 149
↑ Подробен пример за право на ползване върху стадо, вж. във Венедиков, П., цит. съч – с. 143. Мнението там е повлияно от уредбата в стария ЗИСС, но анализирайки го, авторът го поставя в действие при днешните разпоредби на ЗС.
↑ Чл. 56, ал. 2 ЗС
↑ ^а ^б Чл. 59, ал. 1 ЗС
↑ чл. 55 ЗС
↑ чл. 59 ЗС
↑ чл. 61 ЗС
↑ чл. 18 ЗС

[1] Определението е извлечено по анализ на чл. 56 от ЗС

[2] Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261

[3] Така Венедиков, П. - Ново вещно право, С., 1999, с. 133, Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261, Боянов Г. - Вещно право, С., 2009, с. 261

[4] Петров, Вл., М. Марков – Вещно право, С., 2011, с. 149

[5] Подробен пример за право на ползване върху стадо, вж. във Венедиков, П., цит. съч – с. 143. Мнението там е повлияно от уредбата в стария ЗИСС, но анализирайки го, авторът го поставя в действие при днешните разпоредби на ЗС.

[6] Чл. 56, ал. 2 ЗС

[591ЗС-7] а ^б Чл. 59, ал. 1 ЗС

[8] чл. 55 ЗС

[9] чл. 59 ЗС

[10] чл. 61 ЗС

[11] чл. 18 ЗС

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]