Якопо Басано

Якопо Басано
Jacopo Bassano
	Якопо Басано Jacopo Bassano
венециански художник
	Автопортрет на Якопо Басано (1590-те)
Рождено име	Якопо да Понте
Роден	1510 Басано, Венецианска република
Починал	1592 Басано, Венецианска република
Националност	венецианец
Стил	маниеризъм, реализъм
Академия	Венецианската школа
Учители	Бонифацио де Питати (Бонифацио Веронезе)
Направление	Зрял ренесанс; Маниеризъм; Реализъм
	Якопо Басано в Общомедия

Якопо Басано (на италиански: Jacopo da Ponte, Jacopo Bassano) е последният от най-великите и известни художници от Венецианската школа от 16 век, наред с Джорджоне, Тициан, Тинторето, Паоло Веронезе и Лоренцо Лото. Той е член на фамилията живописци Басано, между които са баща му и четиримата му синове.^[1]

Творчеството на Басано се характеризира с многофигурни религиозни композиции, в които са включени сцени от селския живот, изображения на животни и натюрморти. Композициите му са динамични, резки, често с драматичен контраст между светлина и сянка, в които се забелязва тенденция към маниеризма. Най-ярък пример за това са „Поклонението на пастирите“ (1568) и „Отдих по пътя към Египет“.^[2]

Днес Басано е признат като автор на някои от най-удивителните и оригинални картини на 16 век, които съчетават натуралистичните детайли с елегантно разположените и движещи се фигури и интереса към ежедневните дейности.^[3]

Детство

Якопо Басано, роден като Якопо да Понте, взима за своя фамилия името на родното си място – малкото провинциално градче Басано, на около 65 km от Венеция. Днес това населено място се нарича Басано дел Грапа. Първото упоменаване на учени, хуманисти или хора на изкуството, родени и свързани със селището, става през 16 век, а самият Якопо е един от първите представители на интелигенцията в селището. По онова време Басано е тихо и спокойно населено място, край чиито градски стени пасат овце, а самите граждани се занимават главно с щавене на кожи, производство на вълнени платове и свещи от животинска мазнина. Патриархалният начин на живот там указва голямо влияние върху формирането на бъдещия художник и по-късно най-голяма слава му носят картините, свързани със селския бит.^[4]

Художникът е роден вероятно през 1510 година, но според някои източници това е станало през 1517 или даже през 1518. Все пак първата дата е приета като най-правдоподобна, базирайки се на датировката на негови картини, някои от които са от 1531 година. Баща му, живописецът Франческо да Понте Старши, е много образован за времето си човек. Той е любител на белетристиката, философията и алхимията. Опитва се да предаде на сина си повечето от знанията си и Якопо получава добро образование по отношение главно на литературата.^[4]

Първите уроци по рисуване момчето получава също от баща си. Не е известно в кой момент той започва да помага на баща си в рисуването. Изследователите смятат, че общите работи на двамата включват някои картини от около 1530 година, които сега се съхранява в Градския музей в Басано дел Грапа.^[4]

Младост

Франческо и Якопо работят заедно в продължение на 5 години и през 1535 година момчето заминава за Венеция, където е прието в ателието на Бонифацио де Питати, известен като Бонифацио Веронезе. Престоят на Якопо по това време във Венеция се потвърждава от необичаен документ с дата 15 януари 1535 година. Това е патент, издаден на художника и още двама изобретатели за „нов начин за строителство на мелници и бентове, с цел повишаване нивото на водата и пресушаване на блатата“.^[4]

В ателието на Веронезе, Басано усъвършенства живописната си техника, за което свидетелстват платната му от 1530-те години. Той е поразен от пищността на Венеция, разкошните палати, великолепните храмове и богатото облекло на гражданите. Не е ясно колко време прекарва при де Питати, но художникът бързо се приобщава към Венецианската школа, която го привлича с пищността, повествователността и изискания си колорит.^[5] По време на обучението си е представен на такива известни художници как Тициан и Джовани Антонио Порденоне.^[6]

През 1540 година бащата на Якопо умира и на него му се налага бързо да се завърне в родния град. Остава там след поредица от неразбирателства и скандали, свързани със семейните дела. Там той отделя голямо внимание на изучаване на гравюрата и в неговите платна, пръв от всички венецианци, се прокрадват следи от запознаването му с гравюрите на Пармиджанино.^[5]

Зрелост

Не се знае точно кога, но вероятно през 1546 година Якопо се жени за Елизабета Мерзари.^[6] Първият му син Франческо Младши е роден през 1549 година. Животът на Басано тече спокойно и той рисува за църквите в родния си град и околните селища. Прекарва свободното си време главно със семейството и изработва различни фигури за дома и градината. Един по един се раждат останалите му трима сина и всеки от тях започва да работи в ателието на баща си.^[5] Това са Джироламо (1566 – 1621), Джовани Батиста (1553 – 1613) и Леандро (1557 – 1622).^[7]

Той не прекъсва връзката си със своите приятели и колеги във Венеция, а Паоло Веронезе изпраща сина си при него като ученик. В известната си картина „Сватбата в Кана“ Веронезе дори поставя фигурата му в група музиканти, където е изобразил себе си, Тициан и Тинторето.^[5]

Въпреки че прекарва голямата част от живота си в малки селища, Басано винаги остава в течение на най-новите разработки в изкуството.^[7] Това, което го прави уникален сред своите колеги от епохата на Възраждането, е неговата способност да включва в произведенията си разнообразни художествени влияния, в това число на Тинторето.^[6] Понякога в портретите си заеми детайли от произведения на Лоренцо Лото. Въпреки че е пионер в жанровата и пейзажна живопис, критични при формиране на стила му са гравюрите, особено тези на творци като Албрехт Дюрер, Рафаело и Пармиджанино.^[7]

Успехът съпътства Басано през целия му живот и любителите колекционери търсят картините му, особено тези със селски сцени и пейзажите от континенталната част на Венецианската република.^[5]

В средата на 1570-те години, който е най-ползотворния му период, Басано се заема с един нов за него вид работа – монументалната живопис. Открит е цикъл стенописи в енорийската църква в Картиляно, малко селце недалеч от родния му град. Художникът живее в селото през целите 1574 и 1575 години, избягвайки от чумата, която върлува в Републиката, а по други данни – от религиозните конфликти, свързани с Контрареформацията. Независимо от причината, двете години прекарани на село, му дават възможност, с помощта на синовете си, да създаде великолепните фрески в параклиса Розарио.^[5]

Последни години

През последното десетилетие в живота на Басано настъпва още една промяна. По това време, най-талантливият му син Франческо, е създал независима и изключително полезна практика във Венеция, получавайки важни поръчки от Двореца на дожите и рисува картини, базирани на, или вдъхновен от работата на баща си. Синът му Леандро Басано става главен асистент на Якопо и двамата също работят по тези поръчки.^[3]

Басано не оставя четката до самата си смърт. През следващото десетилетие продължава да работи, но вече не е така продуктивен.^[5] През 1592 година най-големият му син Франческо Басано Младши се самоубива, като се хвърля през прозореца.^[7] Якопо умира само 6 месеца след неговата смърт.^[5] Синът му Леандро заминава да работи във Венеция, а останалите двама продължават работа в неговото ателие. Част от творбите на Якопо и синовете му са представени в музея Civico в Басано дел Грапа.^[7]

Последната му картина „Кръщението на Христос“ има изразителни сходства с последните картини на Караваджо и дори с така наречените черни картини на Гоя. Тя остава недовършена и е задържана от неговите наследници. По-късно преминава в частна колекция, откъдето е преотстъпена на музея Метрополитън в Ню Йорк.^[3]

Творчество

Възможността на Басано да експериментира и поглъща стилистическите качества на различни съвременни художници, преминава в четири етапа, ясно различими в творбите му. Всеки период показва борбата на художника да комбинира своята естетика със стиловете на своите съвременници.^[6]

Ранни години (1530-те)

Ранните произведения на Басано са забележителни с такава простотата, че в някои моменти напомнят на подготовка за картина на Караваджо. През целия си живот той се стреми към използването на брилянтни цветове, в което прозира голямото влияние на Тициан върху развитието на младия художник. Това е особено показателно в картината му „Вечеря в Емаус“ (1538), рисувана за местната църква, която днес се намира в Музея на изкуствата „Кимбъл“ в град Форт Уърт, САЩ. Басано изпълва платното с богати, сияещи цветове, които помагат различните фигури да изпъкнат пред заобикалящата ги среда. Той се отказва от практиката на своите съвременници и поставя фигурата на Христос в задната част на сцената, като позволява двамата миряни, седнали при него, да играят по-значителна роля в композицията на произведението. Кръчмарят и слугата, който носи поднос с печено пиле, са изобразени в облекло от 16 век. На масата са сложени ястие от твърдо сварени яйца, хляб, чаша вино и череши. Край нея са се разположили куче и котка.^[3] Прави впечатление, че Басано облича персонажа си в съвременни дрехи, вместо драпираните безформени облекла, рисувани от много художници в епохата на Възраждането и отъждествявани с класическата римска мода.^[6]

Същото се отнася и до основни похвати в картината „Пътуване към Египет“ от 1542 година. В нея сградите и животните от фона са нарисувани също толкова внимателно и подробно, както и главният персонаж. В тези картини се наблюдава аналогия с определени религиозни практики, които се стремят да въведат събитията от Библията по-близо до живота на обикновените хора. А работите на Басано от този период могат да се разглеждат като прелюдия към реализма, подкрепена от Караваджо в края на века.^[3]

Маниеризъм (1540-те)

Животните влизат в Ноевия ковчег (1570-те)

Ранните произведения на художника в стил маниеризъм се характеризират с издължени фигури и ярки цветове. През 1540-те живописта му все още е в процес на развитие и усъвършенстване. Анатомията на героите му е пресилена, а позите – неестествени.^[3] В „Тайната вечеря“ от 1542 се откроява новият интерес на Басано към тенденциите на маниеризма в италианското изкуство.^[6] Тази фаза се оказва от решаващо значение за развитието на собствения му стил. Басано е способен да асимилира нови идеи и да ги превръща в изкуство с огромна комуникативна сила.^[7] Той внимателно следи работата на другите художници и възприема най-модерните идеи в областта на живописта. За разлика от много други, бързо приема промените и новостите и успява да ги приложи в творбите си.^[3]

Към края на 1540-те години, след като Басано приема каноните на маниеризма, фигурите му се движат по платното с нова грация и елегантност. Информира се за работата на Рафаел и Пармиджанино благодарение на разпечатки, които събира в големи количества. Шедьовър на тази фаза е още една ренесансови картини със заглавието „Пътуване към Египет“ от 1545, която се намира в музея в Пасадена, САЩ. Забележителното в нея е това, че няма спад в натурализма на детайлите, а точно обратното. Флората и фауната са наблюдавани с вниманието, което може да се очаква от един ботаник, докато пейзажът напълно предава любовта му към фермите и селата, осеяли подножието на Алпите.^[3]

Реализъм (1550 – 1570)

Талантът му, подкрепен с майсторско използване на светлината, постепенно го води до създаването на творби с реалистични детайли в образите на хора и животни. Той получава вдъхновение от простите човешки сцени, животът във фермата, както и сезонната промяна на природата, които наблюдава в родния си град. Към енергията на маниеризма, характерен с екстремните си движения и силно притиснати пространства, той добавя известен реализъм. Все по-често използва религиозни и философски теми като основа за създаване на жанрови сцени и пейзажи.^[7] Изображенията му на библейски сцени са с характера на жанрова живопис, с реалистично нарисувани хора, животни и предмети от бита.^[3]

През годините творчеството му става все по-драматично, като се започне със серия от олтари в Басано, Тревизо, Падуа и Белуно, чието изпълнение датира от 1550-те години до края на кариерата му.^[7] През 1550-те години Басано набляга на умението и стила си и използва цветовете като силно изразно средство. Вече не му е достатъчно да предава с точност природата, хората и животните. Картините му придобиват нова изтънченост, езика им е по-възвишен, но не по-малко изразителен.^[3]

От около 1560 година работите му се развиват с по-разнообразно търсене на нови ефекти на светлината, които наподобяват преливащите се цветове в картините на Тинторето.^[7] През 60-те и 70-те години, Басано показва нов поглед към ландшафта и вътрешния свят на човека. Например в картината „Христос в къщата на Мария и Марта“ изобразява обикновена кухненска сцена, съвсем близка до бита на хората. Натуралистичните подробности в нея са напълно интегрирани в елегантен стил и с голяма сложност. Произведенията му от онова време са равностойни на най-добрите творби на Тинторето и Веронезе.^[3]

Нощни картини

В този период Басано става един от първите художници, рисували нощни сцени с изкуствено осветление, а работите му са иновативни и силно впечатляващи. Тези картини стават много популярни и славата на художника се дължи в голяма степен на тях.^[6] Пример за такова произведение е „Коронясване с тръни“ в Старата Пинакотека на Мюнхен, също и „Мъченичеството на Свети Лорънс“ в една от църквите на Венеция.^[3]

Нощните му картини са имитирани и копирани от различни художници през следващите години. Пример за това е малката картина „Погребението на Христос“ от Анибале Карачи, която днес се намира в музея „Метрополитън“. За нея художникът получава вдъхновение от един олтар на Басано в Падуа. Ел Греко, който през 1567 – 1570 година е във Венеция, високо оценява постиженията на Басано в тази област.^[3]