Животът на Тукидид

(1.) Посветени в мистериите на божествените речи и дебати на Демостен, след като сме изпълнени с понятия от съвещателни и съдебни речи и сме достатъчно пропити с тях, време е сега да се потопим в тайнствата на Тукидид. Защото значим е този мъж с изкусността и красотата на словата си и с точното описание на събитията, с разсъжденията си на генерал и с тържествените речи. Най-напред трябва да кажем за рода и за живота му – естествено е за умния човек да изследва първо тези неща, а сетне стила му.

(2.) И тъй, писателят Тукидид произхожда от баща Олор, именуван така по Олор, тракийския цар, и от майка Хегесипила. Потомък е на най-славни генерали, имам предвид Милтиад и Кимон. Роднина е от стари времена с генерала Милтиад, а чрез Милтиад – с Аякс, сина на Зевс. Така се хвали писателят с рода си още от началото. (3.) За това свидетелства и Дидим, защото твърди, че Ферекид в първа книга на своята „История” казва така: ”Филей, синът на Аякс, живее в Атина. От него се ражда Даикъл, от него – Епилик, от него – Акестор, от него – Агенор, от него – Олий, от него – Ликес, от него – Тофон, от него – Лай, от него – Агаместор, от него – Тизандър, от него, докато бил архонт в Атина – Милтиад, от него Хипоклид, по времето на чието архонтство бяха учредени Панатенейските празници, от него – Милтиад, който засели Херсонес”. (4.) И Хеланик свидетелства за това в съчинението си, озаглавено „Азопида”.

Но няма ли някой да каже: „Какво общо има това с Тукидид?” Има, защото така той става сродник на Милтиад. (5.) Траките и долонките воювали срещу жителите на Апсинт, техни съседи. Угрижени заради войната и понесли какво ли не зло, те прибягват до божии предсказания, за да патят по-малко от враговете си и защото знаят, че само божеството намира брод при безизходица. Наистина, съгласно Есхил божията мощ е много силна, та често в нещастия насочва отчаяния човек как да се избави от трудност и от надвисналите над главата му облаци. (6.) И те не се излъгали в надеждите си. Било им предсказано да вземат за предводител онзи, който ги покани в чужда земя, докато се скитат.

По това време Крез владеел Лидия, а в Атина – тираните Пизистратиди. Прочее, когато се връщали от прорицалището, те се натъкнали на Милтиад да стои на границата на Атика, недоволен от тиранията и дирещ начин как основателно да напусне Атика. Така за тях се сбъднало предсказанието. (7.) И тъй, щом той ги видял облечени като скитници и щом проумял какво може да му даде скиталчеството им, той ги кани в чужда земя, изпълнявайки, без да си дава сметка, предсказанието. И те се зарадвали, понеже се сдобили с водач чужденец, и го избрали за предводител, след като му разказали всичко. Едни казват, че Милтиад излязъл от Атика, след като се допитал до бога, а други – че предприел това излизане от Атика не без знанието на тирана. Напротив – напуснал я, след като разказал на властника за поканата на траките, а той дори му додал средства, зарадван, че един мъж с големи възможности напуща Атина. (8.) Като ги повел, Милтиад изпълнил предсказанието и след победа заселва Херсонес. (9.) Но след като починал синът му, властта в Херсонес поема Стесагор, син на …, негов едноутробен брат. (10.) Когато и той умира, властта поема Милтиад, съименник на първия ойкист, брат на Стесагор от един и същ баща и майка. (11.) Макар че имал деца от атинянка, този Милтиад все пак взема за жена Хегесипила, дъщеря на тракийския цар Олор, защото се стремял към власт. Ражда им се детенце. (12.) Когато персите нахлуват в Елада, Милтиад опакова имуществото си и го изпраща в Атина, а и мнозина от рода си изпраща натам. Ала корабът, в който били и децата му (но не тези от тракийката), е заловен. И ако Херодот все пак не лъже, те били пуснати от царя. А Милтиад се спасява с бягство от Тракия в Атика. (13.) Не избегнал обаче клеветническо обвинение от враговете си. Те отправяли към него обвинения още от времето на тиранията. Но той успява да се изплъзне и става генерал във войната срещу персите.

(14.) Та тъкмо от него казват, че произлиза родът на Тукидид. И за най-силно доказателство приемат голямото му богатство, собствеността му в Тракия и златните рудници в Скаптесиле. (15.) Някои мислят, че е син на Милтиад или негов братовчед по майчина линия. Той обаче ни е обрекъл на безполезно дирене, доколкото не е споменал нищо за рода си. (16.) Но ние добре знаем, че баща му е Олор, не Орол с „р” в първата сричка, а във втората – с „л”. Това второ писане, както казва и Дидим, е погрешно. Че името е Олор, доказва го и плочата на гроба му. Там е издълбано: „Тукидид, син на Олор, от дема Халимунт”. (17.) До т. нар. Мелитски порти в Койле се намират известните Кимонови гробища, където показват гроба на Херодот и на Тукидид. Всъщност ясно се установява, че е от Милтиадовия род, тъй като на това място не е погребван никакъв чужденец. И Полемон свидетелства за това в съчинението си за Акропола. Там той добавя, че му се родил и син Тимотей. (18.) А Хермип казва, че Тукидид води рода си от тираните Пизистратиди. Затова се заяждал в „Историята” за събитията около Хармодий и Аристогейтон – не били тираноубийци, защото убили не тирана, ами брата на тирана, Хипарх. (19.) Взел си жена тракийка – много богата и с рудници в Тракия. (20.) Това богатство той не го прахосва в разкош, ами щом усетил преди Пелопонеската война, че ще се вдига, предпочел да я опише и давал много пари на атинските войници и на лакедемонските, а и на мнозина други да му съобщават, когато искал да опише какво става и какво се говори в момента по време на самата война. (21.) Но трябва да потърсим причината защо е давал пари и на лакедемонци, и на други, при положение, че е можел да дава само на атиняни и от тях да научава вестите. Смятаме, че не е давал пари безпричинно и на други хора – защото неговата цел е била да опише истината за нещата, а е естествено атиняните да лъжат в своя полза и често да казват „Ние победихме”, без да са победили. Затова е давал пари на всички, за да може по съвпадението на повече сведения да улавя истината, защото неясното се доказва по съвпадението на повече данни.

(22.) От учителите слуша Анаксагор по философия, откъдето според Антил е и ширещото се мнение, че не вярва в съществуването на богове, тъй като се пропил от неговото схващане. Слушал също и Антифонт оратора, много способен в красноречието, когото и споменава в осма книга като виновник за свалянето на демократичното управление и за установяването на четиристотинте. А че след смъртта му атиняните, за да си отмъстят, хвърлили трупа му извън града, премълчава, понеже проявява уважение към учителя си. Наистина казват, че атиняните изхвърлят трупа му като на виновник за свалянето на демокрацията. (23.) Тукидид не е участвал активно в политическия живот, след като навършил възраст за това, и не се изявявал на трибуната като оратор, но заел генералска длъжност, което станало начало на нещастията му, тъй като заради нея му се наложило да отиде в изгнание. Защото, когато го изпратили в Амфипол, Бразид го изпреварил и превзел града преди него. Затова го обвинили, макар че, ако и да не уредил всичко, не бил безполезен за атиняните – вярно, за Амфипол не успял, но превзема Ейон на брега на река Стримон. Но като изтълкували първия неуспех за престъпление, наказват го с изгнание. (24.) След като напуснал Атина, отишъл в Егина и понеже бил богат, започнал да отпуска голяма част от парите си като заеми срещу лихва. (25.) Но и оттам се преселва и заживява в Скаптесиле, като пише под един платан. Да не вярваме на Тимей, който казва, че щом станал изгнаник, се заселил в Италия. (26.) Тукидид започва да разказва за войната не толкова със зложелателство спрямо атиняните, колкото с любов към истината и с умереност в описанието на персонажите си – доколкото все пак в повествованието му нито Клеон, нито Бразид, виновникът за неговото нещастие, понасят укор, както би могло да бъде при един разгневен автор. (27.) Макар че мнозина смесват историческите си разкази със своите лични преживелици, понеже съвсем малко ги е грижа за истината. Защото Херодот, понесъл пренебрежението на коринтците, казва, че били избягали от морската битка при Саламин, а Тимей от Тавромений превъзнася посредствения Тимолеонт, доколкото не сваля от монархическо управление баща му Андромах. И Филист се опълчва в повествованието си срещу Дионисий Млади, а Ксенофонт си навлича укори от Менон, приятеля на Платон, защото го ревнувал от Платон. Докато Тукидид е умерен и приличен, подчинен на истината.

(28.) Нека не забравяме, че има много Тукидидовци. Този, за когото говорим сега, е син на Олор, а вторият, синът на Мелесий, е водач на народната партия и политически противник на Перикъл. Има и трети, по произход от Фарсала, за когото споменава Полемон в съчинението си за Акропола, че бил баща на Менон. Един четвърти Тукидид е поет, от дема Ахердус, за когото споменава Андротион в „История на Атика”, че е син на Аристон. (29.) Съвременник е, както казва Праксифан в съчинението си за историята, на комедиографа Платон, на трагика Агатон, на епическия поет Никерат, а също и на Хойрил и Меланипид. (30.) И докато Архелай бил жив, Тукидид бил твърде неизвестен, както казва самият Праксифан, но после страшно му се възхищавали.

(31.) Някои казват, че починал там, където бил в изгнание, и привеждат едно доказателство, че тялото му не е погребано в Атика – имало корабно скеле на гроба му, а това било местен общоприет атически белег за кенотаф на хора, които са починали в такова нещастие, че да не са погребани в Атина. (32.) Но като се позовава на Зопир, Дидим казва, че умрял от насилствена смърт в Атина, където се завърнал от изгнанието. Наистина атиняните са давали – освен на Пизистратидите – право на завръщане на бегълците след сицилийската катастрофа. Щом се завърнал, умрял от насилствена смърт и бил погребан в Кимоновите гробища. И Зопир казва, че веднага може да изобличи тези, които смятат, че е умрял извън Атина, а пък е погребан в Атика – защото или нямаше да бъде погребан сред бащините гробове, или погребан тайно, нямаше нито да се сдобие с надгробен паметник, нито с надпис, който да стои на плочата и да споменава името на писателя. Очевидно е, че е дадено право на завръщане на бегълците, както разправят и Филохор, и Деметрий в съчиненията си за архонтите. (33.) А аз смятам, че Зопир говори празни приказки, когато разказва, че е умрял в Тракия, ако и Кратип да смята, че говори истината. А това, дето го разправят Тимей и други, че е погребан в Италия, не е съвсем за пренебрегване. (34.) Казват, че на външен вид лицето му било замислено, косата на главата му стърчала, а в останалото си поведение прилича на това, което казва в съчинението си. Починал на повече от петдесет години, без да е изпълнил планираното описание на войната. (35.) Тукидид се стремял да подражава в композиция на съчинението си на Омир, на Пиндар – по великолепие и възвишеност на стила, но да е нарочно неясен, за да не е достъпен на всеки и да не изглежда лесен за всеки желаещ да го разбере без усилие, ами като спечели уважението на твърде мъдрите, тъкмо те да му се възхищават. Така, хвален от най-добрите и спечелил заслужена слава, той е придобил неописуема почит в следващите векове, която не рискува да бъде заличена от новите съдници. (36.) Стремял се да подражава, както казва Антил, и на Горгиевите сравнения и антитези, фигури, които по онова време се харесвали на елините, а също и на точността на Продик от Кеос в употребата на имената.

(37.) Но най-много от всички подражавал на Омир – в избора на думи, в точността на съчетаването им, в задълбочеността на обяснението, в елегантността и енергичността. (38.) Писателите и историците преди него давали сякаш безжизнени описания и за всичко си служели със суховат разказ, без да влагат в устата на персонажите си някакви речи и да вмъкват публични изказвания. Макар че Херодот се захваща с това, но няма достатъчно сили – защото той използва малобройни речи по-скоро при характеристика на персонажите си отколкото да включва публични изказвания. Единствен Тукидид открива силата на публичните речи и ги усъвършенства с обособяването на глави и с разделянето им на параграфи, така че неговите публични речи да се подчиняват на различни реторически жанрове, което именно е образец за съвършена ораторска проза. (39.) При положение, че има три разновидности на художествен стил – висок, нисък и среден – пренебрегвайки останалите два, Тукидид се стреми към високия, понеже е подходящ за специфичната природа и за подобаващата величавост на тази толкова голяма война. Защото делата в нея са големи, та трябва словото, с което се описват, да им подобава. (40.) За да не стане така, че да останеш невежествен по отношение на другите стилове, знай, че Херодот си служи със средния, който не е нито висок, нито нисък, а с ниския – Ксенофонт. (41.) Прочее, заради високия си стил Тукидид използва често и поетични думи, и някои метафори.

Някои се осмеляват да изразят мнение за цялата „История”, че този вид повествование не е реторическо, а поетическо. А че не е поетическо съчинение, е ясно от това, че не се подчинява на никакъв метър. А ако някой от вас отвърне, че историческата проза не се числи изцяло към реториката, както Платоновите съчинения и медицинските трактати, казваме, че не е така, защото историческото описание на Тукидид се разделя на глави и може да бъде възведено към вид ораторска проза. (42.) По принцип всяко историческо повествование се числи към съвещателното красноречие (но други го възвеждат и към тържественото красноречие с аргумента, че Тукидид възхвалява онези, които са се отличили най-много във войната), а Тукидидовото, в частност, попада в трите вида – в съвещателното заради всички публични речи, освен тези на платейците и тиванците в трета книга; в тържественото – заради надгробната реч; в съдебното – заради публичния дебат между платейци и тиванци, който ще отличим по-високо от останалите. Защото там съдят присъстващите лакедемонски съдии и платеецът е съден чрез разпит и се защитава по въпросите, които му задават, като произнася речи по повече теми, а тиванецът им отговаря, предизвиквайки гнева на лакедемонеца. Така че подредбата на речта, методът и видът й показват съвсем ясно характеристики на съдебно красноречие.

(43.) Някои казват, че осмата книга не е писана от Тукидид. Едни твърдят, че я е написала дъщеря му, а други – Ксенофонт. На тях отговаряме, че не е ясно да е писана от дъщеря му. Защото не е присъщо на женската природа да подражава на такова изкуство и на такова достойнство. После, ако имаше някаква такава дъщеря, тя нямаше да се старае да остане неизвестна и нямаше да напише само осмата книга, ами и много други книги щеше да ни остави, изявявайки собствената си природа. А че не е и на Ксенофонт тази книга, стилът само дето не крещи, тъй като тук преобладава стил среден, между високия и ниския. А не е и на Теопомп, както някой искат. (44.) На някои, и то с по-изискан вкус, им се струва, че тази книга е писана от Тукидид, само че е неукрасена, написана с клишета и по принцип пълна с много неща, които могат да бъдат разкрасени, а въздействието им – разширено. Затова и казваме, че се е изразявал малко по-слабо, защото изглежда, че я е писал вече болен. Когато тялото боледува, обикновено умът някак трудно се напряга, тъй като в известна степен те са свързани в страданията си, умът и тялото.

(...)

(54.) Изглежда, че се е родил по времето на Херодот (484–425 г. пр.н.е.), щом Херодот все пак споменава атаката на тиванците срещу Платея, за която Тукидид (460–395) разказва във втората си книга. Разправят и нещо такова, че Тукидид присъствал веднъж на сказка на Херодот, когато той излагал своята „История”, и че накрая се разплакал. После Херодот го видял и казал на баща му Олор: ”Олоре, природата на сина ти се стреми към учението”. (55.) Умира в Тракия. Едни казват, че там е погребан, а други – че костите му тайно били пренесени от роднините му в Атина и така бил погребан. Защото не можело да се погребва явно изгнаник, обвинен в предателство. Гробът му е близо до градските порти, в атическия дем Койле, както казва Антил, мъж, на когото си струва да вярваш, да научиш историите му, а е и много способен да обучава. И казват, че имало надгробна плоча в Койле „Тукидид, син на Олор, от дема Халимунт”. Някои добавят „тук почива”. Но казваме, че това е предположение и е добавено по слухове – не го е имало в надписа. (56.) По език и стил е велеречив, като не се отказва от високия стил дори когато описва събития, достойни за оплакване; фразата му е тежка, мисълта – неясна заради обичните му хипербатони, като изказва с малко думи много неща. В тропите е разнообразен, но мисълта му, напротив – безизкусна. Защото не е използвал нито ирония, нито емфаза, нито алюзия, нито някакви други хитрости за пред слушателя си, в които най-вече Демостен показва способностите си. (57.) Но смятам, че Тукидид е пренебрегнал тези средства за конструиране на мисълта не поради незнание, а защото е съчинил речите си така, че да пасват и да са подходящи за лицата, които ги произнасят. Защото не трябва да съчиняваш речи, съдържащи ирония и хитрувания, за Перикъл, Архидам, Никий и Бразид – мъже благородни, с високо самочувствие и с героична слава, сякаш те нямат смелост открито да укоряват, направо да порицават и да казват, каквото си искат. Заради това Тукидид използва език не съвсем пластичен и характеризиращ, но и при този подход запазва онова, което подобава и е правилно за това изкуство. Защото за един майстор на словото е присъщо да съхрани за своите персонажи налагащата им се слава и съпътстващата делата им украса.

(58.) Трябва да знаете, че съчинението му някои разделят на двадесет и три книги, други – другояче. Но все пак най-пълноценното и най-разпространеното деление на осем книги се е наложило, така, както го е направил и Асклепиад.

• * *

Животът на Тукидид

(1.) Тукидид Атинянина бил син на Олор, а родът му е тракийски, защото баща му Олор е с тракийско име. Бил роднина на Милтиад – точно там, където е погребан Милтиад в Койле, там на същото място е погребан и Тукидид. Милтиад се оженил за Хегесипила, дъщеря на тракийския цар. (2.) Ученик е на Антифонт от дема Рамнунт, много способен оратор, но гледан с подозрение в съдилищата. Затова не го търпели да говори публично и той се захванал с писане на речи, които давал на нуждаещите си. За него и Тукидид ученикът му свидетелства, че ако Антифонт би му станал съветник, щял много успешно да се оправя в съда. Но славата на Антифонт била на недобросъвестен гражданин – преди края на Пелопонеската война той бил осъден за предателство, понеже бил заловен по време на посолство да агитира за неща, твърде изгодни за лакедемонците, а за атиняните – съвсем безполезни. Заедно с него били убити и Архептолем и Ономакъл, чиито къщи били разрушени, като на единия били убити синовете, а на другия – лишени от граждански права. (3.) Тукидид бил роден за генерал и заради мините на егейското крайбрежие срещу о. Тасос бил смятан за човек с много пари и власт, но по време на Пелопонеската война бил обвинен в предателство заради забавяне и проява на небрежност. Случило се така (424 г. пр.н.е.), че Бразид завладял съюзните градове на тракийското крайбрежие, като ги отцепил от атиняните и ги присъединил към лакедемонците. И когато било нужно Тукидид бързо да отплава и да спаси град Ейон, понеже бил наблизо, и да се погрижи за Амфипол, голяма придобивка за атиняните, Тукидид успял да спаси Ейон, но загубил Амфипол. Макар че Клеон отплавал за Амфипол в помощ на тракийските градове, Бразид лакедемонецът все пак го победил в завързалата се битка и Клеон бил убит, ранен от един миркински пелтаст. И Бразид загинал преди да разбере за победата, а Амфипол се отцепил от атиняните и станал лакедемонски съюзник. Тогава жителите на Амфипол разрушили постройките, издигнати от Хагнон, и ги нарекли Бразидски от омраза към атинската колония, като и в това проявили симпатията си към лакедемонците и пренасочили лоялността си към Спарта. (4.) Осъден на изгнание, Тукидид се заел с описание на Пелопонеската война – затова изглежда, че в доста отношения е благосклонен към лакедемонците, а атиняните обвинява в тираничност и ненаситност. Защото когато идва някакъв момент, в който да каже нещо срещу атиняните – било, когато коринтците ги обвиняват, било, когато лакедемонците ги укоряват, или митиленците ги винят – той се впуща в много упреци срещу Атина, лаконските победи преувеличава на думи, а атинските поражения уголемява, както и случилото се в Сицилия. (5.) А е и прекъснал повествованието си до морската битка при Кинос сема (Кучешкия гроб), т.е. при Хелеспонта, където се смята, че са победили атиняните. Събитията след това оставя на другите да ги опишат – на Ксенофонт и на Теопомп, защото има и последващи битки. Той не е описал нито втората битка при Кинос сема, за която разказва Теопомп, нито при Кизик, където побеждават Терамен, Тразибул и Алкивиад, нито морската битка при Аргинузите, където лакедемонците побеждават атиняните, нито най-главната катастрофа за Атина – морската битка при Козите реки, където атиняните загубили и корабите си, и надеждите си за бъдещето. Защото и крепостните им стени били разрушени, и тиранията на тридесетте установена и града го сполетели много нещастия, които описва Теопомп подробно. (6.) Бил е сред многоуважаваните атиняни по род. Славел се е като способен оратор, преди да се захване с описанието на събитията от войната. Ето първата проява на ораторските му способности: от ревност някой си Пириламп убил един атински гражданин, свой любовник, защото му изневерявал с някакво частно лице. Когато този процес се гледал в Ареопага, Тукидид проявил много от своята мъдрост, докато защитавал Пириламп, и макар че обвинител бил Перикъл, той победил. След това атиняните го избрали за стратег и го издигнали за демарх. (7.) Но той се възгордял, понеже бил сребролюбив, и не се задържал дълго начело на дема. Понеже бил в Сибарис, след като се завърнал в Атина, първо бил заловен от Ксенокрит за нарушение в съдебен процес, когато се опитвал да избяга. А после бил остракизиран и осъден на десетгодишно изгнание. Заживял като изгнаник в Егина и казват, че там съчинил историята си. Тогава и сребролюбието му излязло наяве, защото давал заеми на егинците срещу високи лихви и ги накарал да напуснат града. (8.) Казват, че написал „Въведението” (І, 1–23) след „Историята”, понеже си спомнил за другите събития от времето на войната като например за очистването на Делос, което станало на седмата година по времето на архонта Евтин. В него той си припомня и за края на войната с думите: ”За края на тази война” (І, 13, 3). Но и в началото казва: ”Защото това е най-голямото раздвижване, което е ставало сред елините, а отчасти и сред варварите, а така да се каже, и за по-голямата част от човечеството” (І, 1, 2).

(9.) След като написал осма книга, се поболял и починал. Грешат тези, които казват, че осмата книга не е негова, а на друг писател. (10.) След смъртта си бил погребан в Атина близо до Мелитската порта, в атическия дем Койле, било защото се завърнал в Атина, след като изтекло наказанието му за десетгодишно изгнание, било защото пренесли костите му от Тракия, понеже там завършил живота си (защото и двете версии се разправят). И някаква надгробна плоча стояла в Койле със следната епиграма:

„Тукидид, син на Олор, от Халимунт, тук е погребан.”

Този файл е лицензиран под Криейтив Комънс лиценз „Признание 3.0“