цар

1. Владетел самодържец, неподвластен на друг (по-висш) владетел, бидейки върховния, най-висшия владетел на държавата, която управлява. (Често смесвано с чуждото понятие "крал".)
2. Най-висшо владетелско звание в славянските народи, коренящо се у признаването му (καίσαρας) на владетеля на славяноезична България, Тервел - от единствения най-висш правомощен да го дава - владетеля на Ромея - Василевса Юстиниан ІІ, в знак на благодарност за съдбовната заслуга на войската на Тервел за спасяването на Константинопол от сарацините. Дотогава то е било запазено само за най-приближения мъж на василевса, обикновено син или брат, единствено в средата на ромейската държава, не и извън нея. С отдаването му на Тервел става възможно по-късните български владетели (след приемането на християнството) да се зоват царе, при все че непризнати от ромейските василевси, обозначаващи се като сънаследници на мечтаното ромейско величие, а след падането на Втори Рим - Константинопол и на Царевград Търнов - и руските владетели (от Иван Грозни) започват да се зоват така - вече като единствени, и истински продължители на Константинополската "симфония" между Църквата и държавата, само че в славяноезичния Трети Рим - Москва и Русия, обхванал толкова много земя, колкото не е владял и латиноезичният Първи Рим.

Съкратена форма на ст.-бълг. цѣсарь βασιλεύς „император, владетел“ (Зогр., Мар., Асем., Син. пс., Клоц., Супр., Охр., Слепч., Борил., Ман. хр. и др.), царь (Бол. пс.). Употребява се по отношение на виз. император (βασιλεύς, καῖσαρ) и бълг. царе. Това е единствената позната титла на бълг. царе след Симеон. В Русия възприета от Иван Грозни през 1547 г., преди това се употребява като титла на татарските ханове. Праслав. *cěsarь „император“ е заемка от готски Kaisar „император“, от името на Юлий Цезар (лат. Саеsаr). Окончанието -arь вм. -arъ е възникнало вторично под влияние на слав. окончание -arь, образуващо названия на професии.

монарх, самодържец, господар, деспот, тиранин

царевица